Продължение на предишния постинг от първа глава на книгата на
Милена Върбанова Велчева - ВРЪХ БЪЛГАРИЯ

Тъй като нямам възможностите на модерните технологии за наслагване и сравнение, нито пък съм виждала някога диска от Фестос в оригинал, не мога да дешифрирам детайлно и докрай разказа, който се съдържа в него, но общото заключение ми се струва очевидно. Става дума за наситено, настойчиво послание, може би дори по-ясно от това, което светът от ХХ век изпрати с космическа сонда в дълбините на вселената. То гласи, че носители на велико знание (забързаният човек с вдигната ръка) са прекосили морета (океани) и са обходили необятни земи, за да донесат даровете на цивилизацията на народите от епохата след Потопа. Знанието, с което те са осенили тези народи, е всеобхватно - земеделие, животновъдство, строителство, корабоплаване, общение с боговете, грижа за вечния живот (балсамация), измерване на времето. Тъй като знанието е дарено на народите от двете страни на Атлантика - на коренните американски жители отвъд и на египтяни и траки отсам, ясно е, че тези културни герои са произлезли от изчезналия континент Атлантида, в историческото съществуване на който би трябвало да престанем да се съмняваме при сегашните спътникови технологии за заснемане на релефа на морското дъно. Неговите оцелели синове са се заселили в Египет и Егейския басейн и са се заели с грандиозна мисия - цивилизационното унаследяване на тяхната велика култура от новото човечество. Само така може да се обясни появата на йероглифното писмо, печатите със съвършена техника от Крит и Шумер, загадъчните паралели в културата на Египет и на американските народи. Това е обяснението и на частния случай с българските шевици, които напомнят цветовете и символите в индианските тъкани. В предположението си ще стигна още по-далече и ще допусна, че спиралите от диска от Фестос с техните входове, пазени от крокодил (страна А) и от куче или бик (?) (страна Б) са не само изображение на Божествения змей, но и модел на тайнствения подземен Лабиринт на о. Крит, както и на подземния свят в лоното на Земята. Загадъчните точки от лявата страна на всеки вход вероятно също са някакъв вид охранителна система.

Учениците на тези културни герои - траки и българи в Егейския басейн, както и египтяни в делтата на Нил - на свой ред са се превърнали в учители на всички останали арийски народи.

Кносос, този островен рай на науката, може би последен тракийски бастион, запазил достиженията на атлантската цивилизация, носи, както и почти всички "гръцки" градове, следи от пагубни разрушения, от всепоглъщащи пожари. Тези градове не са станали жертва на стихийни бедствия, а на завоеванието на дошлите от морето варвари - скандинавците, данайците, гърците.

Тези фамозни цивилизатори не са тласнали напред, а са забавили развитието на тракийската култура поне с 6-7 века и са редуцирали нейния потенциал. Иначе тя щеше да блести наравно и едновременно с египетската.

Един от тъжните абсурди, с които "официалната" българска историческа наука винаги ме е огорчавала, е, че великолепните златни и сребърни тракийски съкровища, с които грее българската земя, са "дело на гръцки майстори". Колкото по-ювелирна е изработката, с колкото повече артистичност ни изненадва, толкова по-сигурно е гръцкото авторство. Обикновено гръцкият майстор е "нарочно повикан" за целта в двора на съответния тракийски владетел. Ако работата е по-малко прецизна, то тя е свършена от местен майстор, учил се в Гърция или от "гръцки образци". Мога да си обясня тази нелепост само с това, че историци обикновено стават хора с постни душици, лишени от какъвто и да било артистичен талант - помощник-архивари от типа на Алеко Константиновия герой. Един художник или ценител на изкуството веднага би прозрял истината. Дори разнасянето на тракийските съкровища по световните стъгди, започнало при Людмила Живкова, а днес придобило симптоматиката на национална циклофрения, което винаги ми е приличало на проституция с нашето минало, не е израз на коренно променена концепция за тракийската и българската древност в официалната ни историография.

А истината е, че траките (и българите) имат велика традиция в извличането и обработването на металите и ювелирната изработка на бижута. Споменът за това е неделима част от поемите на Омир и Вергилий. Хефест, богът за чийто гръцки произход можем да поспорим, изковава доспехите на Ахил, но ако оставим настрана този факт, троянците и особено техните съюзници се явяват блестящи от злато и скъпоценности на бойното поле. Вождът на карийците Наст е нагизден с накити "като момиче" (Омир), когато идва под стените на Троя. В "Енеида" град Атина е споменат като един от градовете, изковаващи оръжие за Турн. И нищо чудно, волските живеят в долината на р. Лири, един от найбогатите на мед и редки метали региони в Лациум и в Италия. Траките са свързани с египетската, от една страна, и с етруската, от друга, традиция на извличане и художествена обработка на металите, но даже да се съсредоточим само върху Балканите и Мала Азия, следите от тяхната рударска и металообработваща практика са поразителни. Халкидическият полуостров, град Халкида на остров Евбея и Халкедон на Босфора носят тези имена далече преди гърците да се появят в региона. Медта означава и бронз, означава сечива и оръжие. Но тя означава и злато - разкош, изкуство, вечност. Да си спомним едни от най-древните тракийски съкровища, които просто няма как да припишем на гърците - съкровището от Варненския некропол, съкровището от Троя, наречено от Шлиман "съкровище на Приам", но всъщност предшестващо с векове епохата на Троянската война, съкровището от Микена със "златната маска на Агамемнон", което също принадлежи на владетел, погребан там много преди гръцкото завоевание, доказателство за идентичните практики в Тракия и Египет. Траките са разработвали интензивно сребърните рудници в Лаврион (под гръцка власт в мините са работили пак те, само че като роби) и почти всички известни днес златни находища по българските земи, но със сигурност и мощни жили в Азия. Неслучайно Лидия, останала свободна до средата на VI в. е пълна със злато и нейният цар Крез се е превърнал в символ на богатството, в самото персонифицирано богатство. Неслучайно троянският цар Приам е прочут със своите съкровища. Впрочем "древногръцкото" (тракийското) предание уверява, че Троянската война е втори (този път успешен) опит на гърците да бъде завладяна Троя само в рамките на живота на цар Приам. Първият път гърците разрушават крепостните стени на града и избиват всички братя на малкия Приам. Неговата сестра Хезиона откупува живота му със златния си венец, много подобен, предполагам, на венеца на тракийската принцеса от Враца, обявен от нашата наука за "дело на гръцки майстор". Изглежда, че в Тракия царските дъщери и съпруги са носили такива венци.

Тракийският свят, подобно на египетския, е тегнел от злато, мамил е като Елдорадо. Та нали тъкмо заради това злато, което хвърля в огън дивите нашественици, гърците са завладели Егея! Войните им с траките могат да се нарекат "златна треска" на древността. Агамемнон с упоение повтаря, че е господар на "златна Микена" - да, но той не я е направил златна, той е обсебил златото й. Прочутото съкровище, което Парис отнася заедно с Елена от Спарта, със сигурност не е заработено с пот на чело от Менелай, а е ограбено от траките. Така че не траките са се учили от гърците на торевтика и златарство, а тъкмо обратното. И даже докрая това традиционно изкуство остава в сръчните ръце на представителите на тракийския етнос.

Златото в ръцете на един културен народ напуска измеренията на материята и се превръща в памет, в дух. Тъкмо тази памет е сразена и този дух е помрачен за дълги векове след гръцкото нашествие. Творческите ръце са оковани, свободните творци са се превърнали в роби, в "околни жители", в човеци от втора ръка. Това отстъпление от културните завоевания на дълбоката древност продължава почти до края на архаиката. Ето защо, когато намерим в българската земя златни късчета от разбитата тракийска памет, е обидно да ги обявяваме за творба на "гръцки майстор", светотатство е да ги крадем и продаваме по световните търгове, самоубийство е да ги унищожаваме, претопявайки ги отново в материя.

Амалгамата между гърци и траки в гръцките полиси (без Спарта) и принадлежащите им райони започва през класическата епоха. Тъкмо затова полисите издават законите срещу "чужденците", "периеките" и "метеките", за които стана дума по-горе. Закони срещу едно нежелано явление се издават, когато това явление съществува, процесът е започнал и трябва да бъде спрян. Ударът на законите е насочен основно не на един срещу друг гръцки полис, а на чистокръвните потомци на завоевателите срещу дискриминираните траки. Сериозна причина за това е и страхът от икономическа криза, ужасът, че броят на работещите по полята ще намалее, а съответно и изобилната безплатна продукция. Това е епохата на голямото завръщане на тракийския елемент в обществения и културния живот на градовете. Разцветът на класическата епоха се дължи тъкмо на това завръщане, когато творческата мощ на поробените се отприщва с нови сили, уви, под името на поробителите. Не знаем (с малки изключения) етническия произход на великите мислители, архитекти, художници и скулптори на гръцката класика, но е логично да допуснем, че мнозинството от тях води своя корен от тракийския културен пласт. Спарта е едно изключение, което потвърждава правилото. Там етническата чистота на дорийците и възпитанието им единствено в старите гръцки порядки, т.е. воденето на война, са въздигнати във върховна повеля. В резултат Спарта е най-изостаналият полис в древна Елада през класическата епоха.

Един от най-известните "метеки" е Аристотел, великият философ, учителят на Александър. Можем да приемем завоеванията на Филип Македонски и Александър Велики за своего рода военен и политически реванш на тракийския елемент. Последица от тези завоевания е развитието на елинистическата цивилизация, хомогенна, общо взето, култура, която покрива с малки разлики целия ареал, владян от траките и родствените им народи хиляда години преди това. Една краткотрайна илюзия, в която цивилизаторският венец пак е даден на гърците.

И един съвременен куриоз: в документалните филми, излъчвани от западноевропейските телевизии, мастити професори-историци от университети в САЩ продължават да наричат Александър Македонски "император на Гърция".

Но да се върнем отново назад - в Омировите времена.

Ако е логично да допуснем, че по-голямата част от просветените умове на класическата епоха произхождат от тракийския етнос, толкова по-сигурно можем да го твърдим за времената, последвали непосредствено гръцкото нашествие. Особени основания имам да предполагам това за Омир - най-големия поет, когото човечеството познава. Поетът, чиито творби надхвърлят по художествена сила дори грандиозния епос "Махабхарата", единственият, който би могъл да се сравнява с тях.

Тук изобщо подминавам нелепия спор дали зад това име стои една личност или то е сборно, автор ли е той на поемите си или те са набор от произведенията на мнозина. В този спор аз виждам само чувството за малоценност на днешния човек, който, съдейки от собственото си нищожество, не иска да допусне, че такъв колос някога е живял и е творил на земята. Така в Средновековието са смятали за природно образувание грамадните съоръжения на Колизеума и Диоклециановите бани. Ако има спор, той трябва да бъде отнесен до единствено важния въпрос: грък ли е Омир, или е тракиец?

Без да се боя от повторението, отново ще отбележа, че в Омирови времена гърците са все още примитивни завоеватели, чието внимание е насочено към покоряване на нови земи в Егейския басейн и заграбване на нови богатства. Още не са се проявили с нищо в изкуствата, камо ли да са постигнали висоти в епоса. Не са оплодили езика, основното сечиво на поета, а поради тяхната малобройност и неразвитост, влиянието им върху езика докрай остава слабо. Нямаме езиково поглъщане на покорените народи от агресора, а тъкмо обратното. Както доказахме в предходните страници, Омир създава творбите си на тракийски език, впоследствие наречен "древногръцки".

По принцип поробените културни народи познават по-добре поробителя си, отколкото той тях. Бих казала дори: познават го по-добре, отколкото той сам се познава. Разполагат с много по-тънки сетива от него. Ето защо дълбокото познаване на генеалогията на троянските и изобщо на тракийските царе, семейните им връзки, воинските им обичаи, интимния им свят, женските покои, детската стая, описани подробно, със съвършена яснота и свежест, съчетано със също толкова богати сведения за гърците, са косвено указание за тракийския произход на твореца на "Илиада". Той разграничава божествените защитници на едните и другите. Арес, Аполон, Артемида, Афродита, изконни божества на траките от двата бряга на Егея, воюват на страната на троянците. Атина, Хера и Посейдон (морският бог!) проправят пътя на нашествениците. Помежду им се разкъсва Зевс, върховният бог, но той все пак е по-доброжелателен към троянците и ако дава победа на гърците, то е само защото е задрямал (нарочно приспан) или направо светотатствено измамен. Това пренасяне на битката в света на божественото отразява съзнанието за нейната съдбовност, за преобръщането на цялата досегашна вселена. Явно Троя не е била просто един от многото богати тракийски градове, прицел на гръцките апетити, а последен опорен пункт, цитадела, от чийто жребий зависи участта на всички траки в Егея. Това личи и от упорството, с което гърците посвещават 10 години на неговата обсада. Геният сякаш не взема страна в тази титанична война, обявена заради жена и преобърнала историческата съдба на една цивилизация, но цялата поема звучи като апотеоз на тракийския свят в мига на неговото крушение. При сразяването на всеки тракийски герой, в стиховете отеква глухо отчаяние, сякаш един подир друг падат незаменимите синове на самия поет. Доблестта и жертвата на Хектор, надминаващ по величие Ахил, могат да бъдат възпети само от творец, принадлежащ на народа на самия герой. Общото впечатление от поемата е на покруса и загуба, затова тя е трагическа творба, а не оптимистична възхвала на гръцкото оръжие. Сякаш в момента на създаването й поетът не е могъл да изрази истинските си чувства, но ги е прикрил зад прозирна завеса, която трябва да бъде повдигната от потомците. Освен това още в първата песен на "Илиада", в първия стих, с първата дума, Омир се обръща към Музата, вдъхновителка на епическата поезия, една от деветте придружителки на Аполон, емблематичен бог на траките, с чиито прадревни светилища са осеяни тракийските земи. Тъкмо той е богът на изкуствата и придружителките му ги персонифицират, което е очевиден отговор на въпроса за кого изкуството е било привично занятие и кой се е занимавал с изкуство в Древна Гърция. Един нетракийски певец от оная епоха би се обърнал с молитва за вдъхновение към своите собствени богове.

Това са косвени логически, литературни доказателства, които се налагат от характера на поемата. Но има и по-конкретни следи.

В свръхчовешката по своята точност втора песен "Сън. Изброяване на корабите" Омир с пределни подробности изрежда имената на вождовете от двата враждебни лагера, числото на корабите им (в гръцкия случай), техните съюзници, областите и градовете, които владеят, загатва дори за добре прикритите им семейни тайни. Гърците пристигат с 1186 кораба и броят на воините им се изчислява на повече от 100 800, докато троянците са около 12 000 и заедно със съюзниците си стигат до 50 000 души. Следователно гърците имат поне двойно числено превъзходство, а твърдяхме, че те все пак са малобройни. В хода на изложението ще разшифровам кодираната информация, с която Омир обяснява това числено преимущество. В троянския лагер нещата са ясни. На страната на троянците на първо място са се притекли дарданите, водени от зетя на цар Приам - Еней (син на Афродита). Троянци и дардани са един и същи тракийски народ, както разказва Омир с устата на Еней преди началото на фактически несъстоялия се двубой с Ахил (по-нататък в поемата). Дардания е градът-майка на Троя, издигнат на много по-защитено място, по склоновете на планината Ида. Самият Приам носи родовото име Дарданид. Следват останалите съюзници - абидосци, пеласги, кикони (гигони), пеони, пафлагони, ализони, мизи, фриги (самата Хекуба е фригийска принцеса), меони, карийци и лидийци. Като тракийци в "Изброяването" конкретно са посочени воините, дошли от бреговете на Хелеспонт, водени от Пейрой и Акамант, но става ясно, че всички троянски съюзници са единоплеменни тракийци, мнозина свързани с кръвни връзки помежду си. Като траки Омир изрично цитира по-нататък в поемата и съюзниците, водени от блестящия цар Рез, прочут със своите коне. В последните дни на обсадата, вече не "Илиада", а преданието за Троянската война отбелязва и пристигането като троянски съюзник на етиопския цар Мемнон, син на богинята на зората Еос. Името на Мемнон съдържа корена "мем", който води към Мемфис (Мемфи), към Мемноновите колоси и към понятието за памет. То е и съставна част от името Агамемнон, което означава, че Агамемнон е прозвище, дадено от траките на върховния гръцки вожд и като такова всъщност то бе разчетено преди време.

В гръцкия лагер цари далече по-голямо разнообразие. Прави впечатление, че сред вождовете има някои конкретно упоменати като потомци на Арес. Може би за да бъде подчертана тяхната войнственост, но мисля, че причината е друга. Самият Агамемнон е достатъчно непримирим и войнствен, но не е изтъкнат като потомък на Арес. По свидетелството на Херодот Арес е най-почитаното божество на всички траки. То директно указва техния произход и е знак за тяхното общо ДНК, техен кръвен код. В следващата глава ще се занимая по-обстойно с култа към Арес. Възможно е вождовете в гръцкия лагер, посочени изрично като "потомци на Арес", да са тракийски васали на гърците, принудени по неволя да участват в похода. Възможно е и да са от смесен произход, ако предположим, че във времената на нашествието смесените бракове на царско равнище са насърчавани от гърците, за да се улесни тяхното усядане. И напълно сигурно е, че мнозина от тракийските царе, съперници помежду си, заради себични сметки са подпомагали гърците срещу своите единородственици, което е довело до краха на тракийския свят и до техния собствен печален жребий, подкрепяйки така свидетелството на Херодот за трагичното разединение сред траките.

Показателен е случаят с критския цар Идоменей, внук на страшния Минос и един от най-мощните предводители на похода срещу Троя. Той носи тракийско име, сходно с това на Идей, троянския глашатай и спътник на Приам, изпращан понякога с важни мисии в гръцкия стан. И двете имена са етимологично свързани с планините Ида, издигащи се съответно в Крит и в Троада. Но уви, от времето на Минос на острова явно е настъпила дълбока промяна. В същата ХIХ песен на "Одисея", за която стана дума малко по-горе, в стиховете, посветени на Крит, Омир съобщава, че по време на подготовката на Троянската война там вече живеят и гърци - ахейци и дорийци. Твърде възможно е внуците на Минос - синове на сина му Девкалион - цар Идоменей и брат му Етон, наследници на велика тракийска династия по баща, да са полугърци по майчина линия. Одисей, току-що завърнал се в Итака след двайсетгодишно отсъствие и все още неразпознат от Пенелопа, й разказва една история, от която се разбира, че е голям приятел на царствените братя от Крит. Съдейки по еднаквото име на планините, предполагам, че критяни (пеласги) и троянци (дардани) са един и същ тракийски народ и дори царските им династии имат общ корен, но са разделени от свирепо съперничество и омраза. Чрез новите си родственици - гърците, Идоменей е намерил начин да се разправи с троянците, предавайки делото на великия си дядо и обричайки на гибел своя собствен трон.

Навсякъде в поемата Омир назовава данайците "дългокоси", "хубавокоси", "къдрокоси". Този обичай на гръцките мъже да носят косите си дълги и разпуснати (характерен за скандинавците) ги отличава от местните траки, които имат други прически. За абантите обаче, дошли като гръцки съюзници от Евбея, поетът изрично посочва, че били "с плитка отзад на главата", прическа, типична за българите и за свързаните с тях народи.

В поемата си Омир настойчиво използва епитетите "русокос", "рус", почти винаги, когато споменава Ахил, Менелай или Мелеагър, гръцки герои. Това показва, че за поета такъв външен облик е непривичен, той е типичен за чужденците, установили се в неговата родина. Многократно и сякаш с учудване Омир отбелязва стръвта, с която гърците свалят ценните доспехи и златните накити на убитите троянци, бързината, с която отвеждат конете им в своя стан. Явно този грабителски нагон е чужд на обичайната среда на поета.

Имената на значителна част от гръцките вождове са твърде дълги, многосричкови: Агамемнон, Менелай, Тлеполем, Елефенор, Протоенор, Протезилай и пр. Виждаме дори, че отделни корени и частици се повтарят често в различните имена. Сравнени с общо взето краткостта на имената на воините от троянския лагер, те навеждат на предположението, че не са собствени имена в съвременния смисъл на понятието, а прякори, описателни имена, състоящи се от две съществителни или от прилагателно и съществително нарицателно. Това е характерно за скандинавските народи, пък и изобщо за по-примитивните общества (говорим, разбира се, за Европа, при американските народи именната традиция има съвсем друго обяснение), когато специфичните качества на дадена личност и нейният ранг трябва да бъдат изтъкнати още в самото й име. При културните народи етимологията на името избледнява, то става част от именния резерв на съответния етнос и няма пряка зависимост между него и личностната характеристика на човека, който го носи. Отдавнашният превод на името Агамемнон - "господар на мъже" (понятието "ага" няма нито турски, нито гръцки произход) - доказва твърдението, че гръцките вождове са носили прозвища и с тях са били познати на окръжаващия ги тракийски свят. Тези прякори/имена в "Илиада" имат тракийско звучене и следователно или са били преведени на тракийски, или са били дадени на завоевателите от самите траки, или произношението им е било потракийчено. Но кой автор би използвал такива потракийчени имена, за да назове героите си, ако сам не е тракиец?

Следа към тракийския произход на Омир намираме и в друг блок имена, този път без значение дали принадлежат на гърци или тракийци. Това са имена като Хектор, Нестор, както и Кастор, брат на Елена, и Ментор, наставника на Одисеевия син Телемах. Те всички съдържат словообразуващия суфикс "-тор" и явно означават лице, извършващо определена дейност, както може да се съди по "ликтор", "лектор", "скулптор" и безброй още, произлезли от латинския език и наводнили цялата съвременна понятийна система. Тази наставка откриваме и в латинската дума "victor" - победител, която отдавна се е превърнала в мъжко собствено име. Така можем да преведем собственото име Актор от "Илиада" буквално като "действащ" (същото е и актьор), "деец", "човек на действието". Самият факт, че Омир използва този словообразуващ суфикс, преминал след това в латинския език, е доказателство за тракийския произход на поета.

Но в "Изброяване на корабите" има и имена на вождове от гръцкия лагер, които звучат съвсем по скандинавски. Това са Аскалаф и Ялмен, водачи на жителите на "град Аспледон и Орхомен минийски". Все пак и в техния род има нещо неясно, тъй като майка им - "дева свенлива" (едно намигване, което означава точно обратното) - е преспала с "мощния Арес", преди да надари с тях съпруга си.

И тук стигаме до най-интересното. Всички знаем кой е "хитроумният" Одисей, един от първостепенните персонажи в "Илиада", твърде често двигател на действието и главно действащо лице в "Одисея". Той повече от всеки друг древногръцки герой е емблема на гърците, изразител на техния национален характер. Бащата на Одисей се казва Лаерт. Но странно. Лаерт се нарича и един от героите на Шекспир в "Хамлет", чието действие се развива не другаде, а в Дания. Още десетгодишна, когато за първи път прочетох "Хамлет", се удивих от това съвпадение, но дълго време си го обяснявах с особения асоциативен начин, по който Шекспир избира имена на героите си, свързвайки ги не със съответната на драмата епоха и народност, а с вътрешната природа на персонажа. Така можем да си обясним избора на името Хорацио, носено от сърдечния приятел на Хамлет - то ни внушава, че носителят му, благороден философ, университетски възпитаник, притежава всички древни добродетели, необходими за истинското приятелство. Името на краля, Клавдий, ни поставя нащрек - тук нещо куца, някакъв ужасен недъг, грижливо прикриван, ще изплува в хода на действието. Но какво е значението на името Лаерт в контекста на трагедията? То не е смислово натоварено, братът на Офелия можеше да се нарича и другояче, без това да промени нещо в кодираната връзка между етимологията на имената и трагичната фабула. Истината е, че Лаерт е едно скандинавско име и това е единствената причина Шекспир да назове с него своя герой. Ето кой е царувал над древната, населена с траки Итака - скандинавецът Лаерт, а след него и син му Одисей. Римляните, потомци на троянците, са наричали Одисей Улис и като махнем наставката "с", остава един гол, очебиен, видим от всички страни Уле. Скандинавецът Уле, пришелецът Уле. Уле, който открадва снежнобелите коне на тракийския цар Рез и убива законния им притежател, Уле, чийто върховен подвиг е измамата с Троянския кон. Уле, гръцката марка, един лукав плебей, чийто комбинативен, авантюристичен дух безспорно му помага в оцеляването и издигането, най-вече в средата на една благородна древна култура - тракийската - която не очаква коварни удари и трудно може да им отвърне. Явно, имало е нещо гнило в Дания, но то, за зла чест, е дошло при нас. Фактът, че Омир в "Илиада" и "Одисея" налага потракийченото му име "Одисей" е още едно доказателство за тракийската народност на най-великия поет на всички времена.

И като капак името Йо, носено от прочутата нимфа, прародителка на гърците, е скандинавско женско име, а като мъжко собствено име то съществува и днес в Дания.

Често съм се питала откъде е дошло това неблагозвучно име "Гърция", "гърци", щом самите те се наричат "елини". Сега съм убедена, че то идва от "грак" - "graec" - "грек" (дифтонгът "ae"), думата, с която древните тракийци не само са оприличили на "грачене" неразбираемия говор на завоевателите, но и са определили като налитане на ята гарвани, като бич божи, техните нашествия. По законите на българския език Graecia се е превърнала в Гърция.

Споделих аргументите и находките, на които се натъквам при обикновен, читателски прочит на "Илиада". Убедена съм, че при внимателен изследователски анализ могат да бъдат разкрити много повече истини, подкрепящи моята теза. Това важи и за цялата теория, че не гърците, а тракийските народи са истинските създатели на най-древната и велика цивилизация на Европа. Доказателствата в подкрепа на тази теория са купища, противниците й разчитат само на инерцията и невежеството. Ще се очертае и страшната трагедия на траките: те не само са били поробени, но поробителят им се е подписал под тяхното наследство и то хилядолетия наред носи неговото име. Едно плагиатство с планетарни измерения. По същия начин, подир някой и друг век, ако човечество все още съществува, то ще си въобразява, че културните паметници, намиращи се на територията на днешна Турция, са плод на турския творчески гений.

Афоризмът, приписван на Абрахам Линкълн, гласеше, че малко хора могат да бъдат лъгани много време, много хора могат да бъдат лъгани малко време, но много хора не могат да бъдат лъгани много време. Изглежда, че Линкълн се е излъгал.

Ние, българите, приличаме на човек, който се събужда след нападение - получил е амнезия, не знае кой е, документите му са откраднати, самоличността му - отнета. Защото крадецът е търсил тъкмо тази харизматична самоличност. Приличаме на сираче, чието наследство е ограбено, а грабителят, настанил се в бащиния му дом, постоянно му натяква, че го е приел на своя сметка, че го търпи и хрантути. Нещо повече, представя се за негов наставник и му дава уроци, насочени към пълно заличаване на идентичността. Защото гърците по-целенасочено от турците и във всички случаи много по-дълготрайно от тях разрушават спомена за българското минало. Да си помислим колко доказателства и документи са могли да унищожат само в петте века на турското робство, когато са имали върховенство над нашата църква. А в двайсет и пет века?

Надявам се, че тази антична трагедия на забравата е стигнала до последния си акт и финалът й вече настъпва. За съжаление, през последното столетие тъкмо официалната българска историография, въплътила всички наши национални комплекси, отдалечаваше този финал. Спомням си една конференция, от трибуната на която Вера Мутафчиева, професор-доктор по история, известна писателка, наследствена интелектуалка, дъщеря на виден византолог, обясняваше защо в Средновековието българите постоянно са прикачвали на гърците епитета "коварни". "Защото - каза тя - умният изглежда коварен в очите на глупците." Уважението ми към тази личност тозчас се изпари. Готският историк Улфила определя българите като най-доблестния народ на земята наред с готите, а "коварен" в очите на доблестния означава "подлец". И нищо друго.

Беше малко преди Коледа на 2009 година. Пътувах в един от вечните натъпкани емигрантски автобуси за чужбина. Моята непозната съседка извади от чантата си смачкана изрезка от вестник и мълчаливо ми я подаде. Беше речта на Г. Папандреу, произнесена при едно от първите вълнения в Гърция, свързани с невъзможността й да върне многомилиардните си заеми. Това не беше икономическа или политическа реч, тя се бе изродила в ледена гавра с България, пълна с толкова злост и презрение, че потреперих. Хилядолетни бездни се раззинаха пред мен. В заключението й гръцкият първи министър възвестяваше скорошното ни изчезване от лицето на земята.

Ние не трябва да се принизяваме до неговата омраза. Трябва само да го разочароваме.

Край на първа глава.