Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.08 19:14 - СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ-ПИСМЕНОСТ
Автор: spook134 Категория: История   
Прочетен: 563 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 14.08 10:06

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

 

ГОВОРЕЩАТА АЗБУКА НА древние БЪЛГАРИТЕ - ЪЗъЕр

Иван Аксаков е ярък застъпник на българската национална кауза по време на Руско-турската война (1877-1878). Със средства на Московския славянски комитет е закупена немалка част от оръжието, униформите и снаряжението на Българското опълчение. Яростен критик на решенията на Берлинския конгрес, за което е изселен от Москва (1878). В навечерието на свикването на Учредителното събрание е издигната кандидатурата му за български княз. След реабилитация издава в. „Русь“. През 1885 г. Аксаков пише в статия във вестник „Русь” думите, изразяващи концепцията на руския панславизъм:„Всяко тържество на българите е смърт за Русия. Балканските държави не трябва да имат нищо свое. Те трябва да бъдат притежание на русите или, по-ясно казано, те трябва да бъдат погълнати от русите!”

Не в много далечното минало преди около 35 000 години са се появили първите говорещи хора- ХорРа, те се различават от останалите по това, че имат разум и могат да контактуват помежду си с членоразделна реч. Казват Хорацио, Хортувам, както знаете Х не се чете и става Орацио Ортувам, Оратор. Думата Ра е не само Бога Баща а въобще Бог. ХорРа означава говорещите Божи създания-говорещите с бога. Битие глава 17- В началото бе словото и словото бе у бога. Според преданията запазени най вече в племето Догони на земята идват Сирианците, харесали са си най висшата форма на живо Хомо Хабилис-сръчния човек те създават дали с Генно инжинерство или не Съвременния говорещ човек. Явно е имало време да се предаде познанието, и хората са ги възприемали като пратеници на БОГ. В Египет пак е бог Хор, при евреите е ЕЛ-Елохим от ХорЕл. Само тук се нарича с пълното му име ХорЕл-говорещият божи син. Като изядем буквата Х се поличава думата Орел. Птицата орел е символ на божия син, не само за нашите земи и предци, а и на тия в Египет, затова Бог Хор го изобразяват с глава на Орел с човешко тяло.

Гербовете, печатите и монограмите принадлежат винаги към задължителните атрибути на властта в древните общества и се възприемат като знаци за държавен престиж. Те носят ценна информация за исторически събития, личности, за езика и писмеността на предците ни, както в Египет така и при нас.

Из между достигналите до нас древни български монограми безспорно най-известни са монограмите от пръстените на кан Кубрат, открити край с. Малая Перешчепина /Украйна/ /фиг.1/, както и така наречения Аспарухов монограм върху гърдите на сребърния орел, открит край Днепър /фиг. 3/.

.

Буквите-думи на първите говорещите Хорра създават говорещата азбука с примитивен език състоящ се от много прости едносрични думи представени с атомарни звукови знаци обозначаващи конкретни генеративни обекти - части на лицето, на тялото, общи свойства, природни форми, отношения и др,. и заедно с това отделни специфични качества на всеки генеративен обект. Още от най-дълбока древност се появява необходимостта думите от речта да бъдат “запаметявани” и на външни носители-обикновено каменни, освен в масовата народна човешка памет. И тогава още преди хиляди години се появяват графичните писмени знаци и системи, удобни за запис върху камък, глинена плоча, кожа, платно, дърво, папирус и др. носители на информация. Самата идея заложена в генеративната азбука на ЪЗъЕр-ите с генеративен език ВъТъНъ или езика Ватанкъдето елементарните звуци-букви са на знаещите, предполагащите и прилагащите писменост от първоначален буквен тип, а по късно съответно и от сричков тип. Т.е. всяка звук-буква на Говорещите хора и съответно от “говорещата азбука” съответства един графичен символ - графема- буква. Следователно най-логично е графемата да изобразява съответната звукова-буква от “говорещата азбука”, символизирайки генеративния обект свързан със самата нея, от последващите примери ще стане много по-ясно. Прави впечатление, че сред знаците граф(в)ирани на владетелските монограми, които в същото време би трябвало да представляват и изразяват най-висши обществено - държавни символи, няма фигури на животни, растения и други художествени сцени, а присъстват изключително само писмени графични знаци. Това са производния на графеми-букви от първообразна и първоизразна старобългарска азбука съответстваща на езика ЪЗъЕр на “Говорещата азбука на древните българите” - Ватан, ще се опитам да ви го покажа разбираемо.

 

 image     Първо, да ви покажа монограмите на фиг 3. и фиг. 1-2. , и което което искам да отбележа относно монограмите е разположението на знаците по краищата и страните на начертан кръст. В азбуката на старите българите кръстът представлява буквен знак, обозначаващ буква с фонетична стойност Ръ или Ра със значение “БОГ”, защото българите са използвали генеративен език, при който всяка отделна буква притежава освен отделна звукова стойност притежава и смислово значение /мотивираност/. Така че, очевидно кръстът участва най-пълноценно в изграждане на идейния образ на монограма с немаловажното си значение на “БОГ и на много”, което и днес също постоянно присъства в общоприети обръщения - много успехи, много здраве, за многая лета и пр.

 

image



 


       При разчитане на монограмите трябва да се има и в предвид и разпространения метод на писане по онова време, подобен на днешния ръкописен стил, който позволява особено свързване между последователните букви в текста, и това дава възможност за припокриване и както вертикално така и хоризонтално изместване на буквите, според характера на графичното им начертаване. Разглеждайки тази особеност на старата българска писмена система, се стигна до извода, че причината налагаща подобен икономичен запис на текстове, най-вероятно се крие в ограничената площ, която предлагат всички тогавашни трайни носители на писмеността, а това са камък, кожа, скъп пергамент, както и стремежа е да се напише повече смисъл върху дефицитната повърхност. Между впрочем същия подход продължава да бъде следван от българските писари дълго след покръстване на България и е по подобен начин са написани текстове вече на църковнославянската Буквица /”Буквица” идва от наименованието на езика ЪЗъЕр или на идващите от Сириус Хорра-Сирилица; виж. например Воденския надпис на цар Самуил (1014г.). Наложила се в жестока конкуренция нашата стара азбука с лансираната от Византия гръцка писменост и в битка с новата азбука в лицето на Константин-Кирил Философ и брат му Методий т.нар. сложна глаголица, в българската православна писмена норма продължава да съществува т.наречената Буквица или Сирилица, която запазва древния си произход от старата българската азбука, а в голям процент запазва и оригинални буквени начертания от старите букви и още дълги години след утвърждаване на кирилицата като официална писменост в българската държава, в ръкописите се срещат погрешни замествания на кирилски букви с не попаднали в новата глаголица на по стари български буквени графеми. Този факт е забелязан също и от много други изследователи. 
      Така по пътя на оптималното наслагване на последователни букви в линейния текст, за някои по-често употребявани думи се получават характерни графични изображения, които в последствие започват да служат като своеобразни символни знаци за съответните съставни думи. Но забележете, характерните символни знаци за думи, при старите българите никога не загубват връзка с вида на разделното си по буквено записване, дори после някои да са претърпени по-късни графични промени. В противен случай биха се превърнали в йероглифи и биха нарушили фонетично-буквения характер на старата българската писменост ЪЗъЕр на езика Ватан. Следва описание на няколко по-известни прабългарски графични символни знаци - думи, които поради присъствието си в надписи с обществена значимост, започват да бъдат възприемани като условни обществено-държавни знаци. /виж. фиг.2/ 
      Нашумелият напоследък сакрален знак IYI от фиг.
1-2,  е знак на върховния Бог, защото докато Тангра е бог и господар на цяла вселена и на  Земята, то Тъ - е баща, мъжко начало, а Три-е число -особено при двойно посочване чрез Ъ - този, е, това е, да - насочва представите ни към най-важния баща и господар на земята. Да,той е Бог /Баща/, този, който е - огласява "говорещата азбука на старите българите с прочетения знак IYI е графичен знак на АЛПа Кулман или на ВОДАТА. Доколко съществуването на Върховния Бог ЪТъЪ и паралелно Господар на цялата Вселена и на Земята ТъНъГРъ влиза в противоречие с потвърдения стремеж на българските ни деди към религиозен монотеизъм, и доколко подобен модел кореспондира с християнството, не може да остане загадка. 
      Буквеният знак за АЙ - небе, най, висш - се среща в редица древни български паметници - сребърно блюдо от погребението на кан Кубрат /фиг. 4/, владетелски печат на кан Тервел (700 - 721), Аспарухов монограм /фиг. 3/ и др.

.

image

Сребърно блюдо от погребението на кан Кубрат

От шесто лъчевия вид на знака, вероятно идва и почитта към числото 6 – и до днес - отличната бележка за българите в училище е шестицата, Константин Багренородни (913 - 959) говори за "шестте велики боляри" по времето на цар Симеон (893-927) тогава още днешна България, Киевска България и Волжска България са били едно цяло на Азовска Стара Велика България. Тя е била разделена на шест периферни федеративни области – 1-Чъ РъЮКъ, 2-ЙОНъ РъЮКъ, 3-Тъ РъЮКъ, 4-ЧъЙОТъРъ РъЮКъ, 5-ШъБъ РъЮКъ, 6-БъЧъ РъЮКъ. Те са управлявани от центъра КанАзъ Субиги. Известната е с надписите си, метална Розета от Преслав, която се оказа звезда на РодоБул-Божественото рождение на Българския род и "колело на късмета" съдържа надписи на седем житейски ценности – 1.-ОБъ - живот; 2.-ИЛъ - изобилие, богатство; 3.-УМъ - ум, разум; 4.-ГъМъ - здраве; 5.-ТъКРъ - вървене, удача, сполука; 6.-КъБъЗъЗ - хубост, красота; а седмият 7 "късмет" е РъЩъ - надежда, пожелание – обединението на седемте рода при сътворението Идел(Иде-7 и Ел-племе народ)
image

      Друг често срещан символен знак /фиг. 1-2/ е буквеният знак за Ер или Ра - език, лист - в монограмите той вероятно служи за придаване на императивна характеристика чрез значенията си "говори", "нареди", Заповядай". Съставният знак /фиг. 1-2/ за ЪЗъ или Азъ - аз - е широко разпространен в старите български надписи, и е съвсем логично, защото дори и днес българите гордо заявяваме личностното си присъствие с Аз, а изречено от владетеля, Аз олицетворява неговата висша еднолична власт в държавата. Още повече, че в ония години Азъ е било и определение за езикова и народностна принадлежност към народа на азите-българи, които сами са наричали себе си ЪЗъКъ или АЗъКъ - народ на ази. 
      Следващият знак от фиг. 1-2 е за ЧъРъ - първи, лидер, главатар, цар - задължителен държавен знак показващ присъствие на волята на Кана. Прави впечатление, че при многократната му употреба, някъде претърпява видоизменения, но също запазва винаги връзка с първоначалния си буквен генезис. Знакът на/фиг. 1-2/ е знака за победа ШъКъ - сграбчвам, хващам, побеждавам, шепа - Зашепвам. При монограма върху гърдите на Аспаруховия сребърен орел, знакът е изписан с отделните си букви, защото по краищата на кръста са разположени само единични букви /фиг. 3/, докато при монограмите върху Кубратовите пръстени знакът присъства в символно-знаковия си вид. /фиг. 2/ Разбира се, сред държавните емблематични знаци /фиг.1- 2/ неизменно присъства и графичният символ за ТъНъГРъ - бащата на вселената Чел, който е и баща на земята,  господар на земята, Бог Тангра. Самото название Тангра показва, че той идва от дълбока древност, когато според най-старите месопотамски поеми "боговете още нямаха име", както пише Иван Венедиков в "Раждането на Боговете". / В тази книга Иван Венедиков се натъква на изненадващо съвпадение между основни мотиви от епоса в Месопотамия с мотиви от българския фолклор/. За да го открием отново между двуглавите орли от български възрожденски печати в книгата на Анна Рошковска "Българска възрожденска глиптика". Така старият българският символ на Тангра никога не слиза от пиедестала си, а преминават през епохите, като двуглав орел и днес присъства в много гербове и печати по земята. 
      След написаното до тук считам, че вече е напълно излишно подробно да се обясняват монограмите на Кан Кубрат от фиг. 2. Вече всеки може да различи в тях държавните отличителни знаци на старите българите олицетворяващи: българския род - ЪЗъ, Азъ върховната воля на кана ЧъРъ, задължителността на закона - Ер, Ра победоносния характер на делото - ШъКъ, под покровителството на Бог Тангра - ТъНъГръ. А собственото име на конкретния владетел липсва напълно според асирийската традиция, официалните царски титли да съдържат информация за годината и месеца на заемане на престола, за ранга, почестите, рода на владетеля и други данни, които в древността са считали за съществени от гледна точка на астрологически, култови, ритуални съображения. Ето защо днес Кан Аспарух е известен не само със собственото си име Атилкесе /според летописа на Гази Барадж/, а с името на петата федеративна област от Велика България, той е управлявал - ШъБъ РъЮКъ - пета област под името Аспа-рекс. Което показва, че прабългарите не отъждествяват държавната власт само с една личност, както през късното средновековие, а с определени ценности - род, държава, вяра, общи цели. Българските ни деди са поставяли на първо място по значимост в обществото - идеята, функцията, организацията, институцията, а чак след това индивидуалните възможности на отделния човек. Защото са осъзнавали непреходната неизчерпаема сила, която само добре организираното общество притежава за да ги защити в епоха на враждебност и ужасно насилие. И могъщите държави изградени от тях на много места по света, неизменно са назовавани от летописците винаги с определението "велика". 
      Аспаруховия монограм от фиг. 3 прави впечатление, че по краищата на кръста са разположени не знаци на думи - обществени символи, както при монограмите на кан Кубрат от фиг. 2, а отделни букви, образуващи думи по всяка от страните на кръста. Взети от всяка страна на кръста, буквите от монограма образуват думите АЙБъ ШъКъ - небесен водител и победител, най-висш победител, имащо и значение и на "върховна победа". 
      Един по-малко известен предмет от онова време притежава най-много древни български условни знаци. Става въпрос за сребърно блюдо показано на /фиг. 4/, намерено в погребението на кан Кубрат край с. Малая Перешчепина /Украйна/, за което с основание се предполага, че е византийски дипломатически дар, съдейки от гръцкия надпис по периферията му. Но на лицето на сребърното блюдо ярко се открояват изконни прабългарски знаци - ЪЗъ -АзъЧъРъ - владетел /цар/. Централно място върху съда заема центъра в който се пресичат шестте лъча и знак за АЙ - небе, най, висш - подчертавайки, освен смисловото си значение, така също ни дава представата за периферните шест области на Велика България, управлявани от кан Кубрат, на които той е бил вихтун - БъГъО ТъНъ - най-голям господар. Централната област на Азовска Велика България е областта на на вихтуна - ЧъРъ който обединява другите 6 отбранителни области те се обознават от другите шест лъча също с Чъ.


image       Старите българските държавни знаци, преминават съответно естетизирани в основните символи на следващите общения, но някои от тях още столетия запазват оригиналния си вид в българската традиция. Пример за това е знакът на цар Михаил Шишман (1323-1330), намерен във Велико Търново - фиг. 5. В монограма ясно се очертава думата ШъЧъ - ръка острие, т.е сече /фиг. 1-2/. Имайки предвид, че прабългарската дума МъАНъ означава метал, желязо - за ШъЧъ МъАНъ получаваме "желязо, с което се сече" или "меч", "сабя". Смело може да твърдим, че родовият знак на Шишмановци идва от старото българското изписване на наследственото име ШъЧъ МъАНъ - меч. Знаем за почитта към меча в ранното средновековие, когато войните полагат клетва за вярност пред меч /Може би някои остатъци от тази традиция са достигнали и до наши дни, когато например казваме "да сечем бас" т.е да сключим облог; на немски das Schwert - меч, schwoeren - кълна се, на английски sword - меч, sworn - клетва/. От историческите извори е известно, че царският род на Шишмановци води началото си още от първото българско царство. Според Воденския надпис, цар Самуил (1014г.) е внук на "стария кавкан Шишман", което говори за царска генеалогия с много дълбоки корени, достигащи до далечни и древни български недра.

.
      За пореден път се убеждаваме, че при изграждане на своите могъщи териториални държави, българските ни деди влагат всички известни и днес елементи на държавното устройство - централни институции, административно деление, общ календар, общ език и писменост, справедливи закони Торе, а така също и официални символни знаци на българското достойнство, суверенитет, божественост и величие.

 

Шестоъгълникът символ на “ Стара Велика България” и откраднат от Юдеите в Хазария, причина за въвеждането по спешност на Християнството.

image

            Прилагането на езиковата система с говорещата азбука на българите при опити за разчитане на древни български надписи, води до интересни резултати. Остава достоверността им да бъде потвърдена или отхвърлена от сериозни научни оценки. Какво се получава, когато направим опит да погледнем от позициите на “говорещата азбука” за названия, свързани с могъщата държава “Велика България”, създадена от нашите деди при Азовско море в началото на 7 в., това доказва, че това не е началото, защото то е много древно.


            Самото определяне  на държавата ни от византийските и др. летописци като “Стара Велика България” е много показателно. То недвусмислено говори за изключителния респект, с който другите народи, в това число и високомерните и алчни византийци, предимно са се отнасяли с голямо уважение към държавата на старите българите. Същото категорично указва, че тази държава е съществувала от много древни времена и Кубрат не основава някаква нова държава , а само възстановява старата известна до тогава древна държава с име Велика България.
                                                                                                                               Понятието “Велика” се съдържа в самото име “България” – БъЛъ – планина – (БалКан), голям, велик и ГРъ – земя в случая цялата земя( майчина гръд; ГРЪБ-всичко което е отзад). БъЛъГръ=Велика България. БъЛГи – нейните божествени жители. БълГАРи, АР натрупал познанията, рутината от древността и предадени през поколенията. Така, че древните историци съвсем добросъвестно са предали преводното значение в летописите си. Сведенията за тази огромна държава /които не са чак толкова малко, и не са заличени напълно/, са се запазили и до наши дни, и очертават пред нас една федеративна държава, разделена на седем относително независими административни области. Всяка от шестте периферни области е имала за първостепенно задължение да охранява централната-центъра, където е Кана и му се явяват винаги в гръб – РъЮКъи според този център се явяват една външна  страна от  шестоъгълника. Българите много добре са знаели, че светът има шест планински точки на сътворението-маркери, и са се постарали във всяка от шестте секторни области на огромната си държава да организират защитата на границата си т.е да бъдат отбранително осигурени и в шестте точки и посоки на света. За съществуващата  шесто значностна символика при древните българите има и други сведения напр. в “Церемониите във Византийския дворец” на Константин Багренородни (913-959) се говори за “шестте велики боляра” по времето на Симеон той е седмия Царя на всички.

image

            Ето как изглеждат тези шест секторни области, в светлината на “говорещата азбука на българите” и седемте части:

БъЛъГРъ.

            На старобългарски начело е стоял Чъ – едно. Или ЧъРъ. Начело е стоял самият Кубрат. В руски извори е известна като “Черна България” Западна от Азовско море. Чер-цвят за Запад.

 

Област № 1. Север


            Тя се е разполагала в посока към север и е защитавала границата Чъ РъЮКъ /първи гръб/, казано по новобългарски – 1ва област около кръга. Начело на тази област и на север е стоял. БъЧъ– т.е голям първи, Велик Кан или пръв помощник и дясна ръката на ЧъРъ. Владетеля е Безмер, който Наследява Кубрат. Велик Кан или дясна ръка на владетеля начело на населението известно като “уногондури”.

 

Област № 2.-североизток

            На старобългарски това е област ЙО или ЙОНъ – две.
            Тя защитава североизточната страна на шестоъгълника ЙОНъ РъЮКъ /гръб 2 на кръга-центъра/. Намира се от дясната страна на първата област. Начело е стоял управител със титла Бъ ЙОНъ – т.е голям втори, Нейният управител се е титуловал Атряг, владетел на населението “котраги”, “кутригури” –Котраг, или “чдар булгар”-Чадър Булгар.

Област номер 3.-югоизток

             На прабългарски областта се нарича Тъ – три. На този област е поверена охраната на границата Тъ РъЮКъ /гръб 3 на кръга/, която се е намирала в югоизточна посока. Титлата на управителя е била ЪТъ . Хората, които са обитавали този район са били наричани “утигури” на БъТъ също са били подчинени на  Бътъ Боян, най големия син.

Област номер 4.-Южна

            На български това е областта ЧъЙОТъРъ – четири.
            Тя защитава южната страна  ЧъЙОТъРъ  РъЮкъ /гръб 4на кръга/. Вероятно там е властвал първородният син на Кубрат, който е бил старши /бате/ на останалите и оттам е дошло БъТъ БъЙОНъ. Бат боян. Атилкесе  лишава законния наследник Бат Баян от престола, като води с него война и той управлява само з години 665-668г.
Бат-Боян и следващият по възраст син на Кубрат, заедно с Котраг, остават на старите територии на Държавата /Кара=Великата България/. Каганът на Хазария, Кабан, приема с облекчение споразумението между братята, синовете на Кубрат.

Област номер 5.североюжна

            Наименованието на прабългарски звучи ШъБъ – пет.
            Тя охранява сероюжната страна на шестоъгълната граница, която се наричала ШъБъ РъЮКъ /гръб 5.на кръга/. Начело е стоял управител с титла, придобила днес известност като Аспарух.  Тези прабългари са били наричани  “шъби”, “шъберюги”, “съберюги”,    или както е известно “сиви”.

Област номер 6.-северозапад

            Последната шеста област на български е звучала БъЧъ – шест.
            Тя е отговаряла за защитата на северозападната граница – БъЧъ РъЮКъ /гръб 6 на кръга/. Управителя на БъЧъРъЮКъ е чичо им Шамбат. БъЧъ
(Тъ)Мъ МъИРъ  /шести служител/.

       Започват вътрешни междуособици, които отслабват държавата и тя по късно е разбита от Хазарите-Юдеи. При разделянето всеки поема стриктно посоката, за която е отговарял. И забележителното е, че с тяхно участие във всички тези посоки се раждат нови държави, отдалечени на стотици километри една от друга. Аспарух с  Кизил-Кубар дете на чичо им Бу-Юргана, осиновем от Кубрат и Алцек-син на Шамбат следва да изпълнят последната воля на чичо им: да окажат подкрепа на неговите синове останали в териториите в централна Европа след Абдикацията му от държавата ДУЛОБА.


       Като забележки към текста в областите на Велика България, могат да се посочат, че наименованията “кучи булгар” и “купи булгар”, които някои по-късни летописци дават, произлизат от наименованието на реките Куфис /Кубан/ и Кучо /Днепър/ и нямат нищо общо с административното деление на страната. Също така ЙОНъ – две - се различава от формално от ЙО – две очи. В този случай словообразуването с Нъ – отваря, дава - запазва смисъла на две, двоен. Същото се отнася и за  Шъ и  ШъБъ, в говорещият език на Българите и говорещата азбука имат едно значение – ръка, шепа, пет. А гръб освен ЮКъ може да бъде и РъЮКъ, защото Ръ означава ”много” РъКа 5 пръста.


            Водачите на области вероятно са синове на Кубрат, защото при старите българите е имало многоженство наследници и това е напълно възможно. Но е малко вероятно, защото патриций Кубрат, който е бил покръстен в християнската вяра. Има много сведения, че българите са избирали своите водачи според личните им качества и затова е логично за управители на областите да са назначавали най-способните мъже от известни родове. На практика федеративната държава като цяло, се е управлявала от колективен орган, състоящ се от шестимата управители на области. Седмият от тях е бил пръв между равните и се е наричал вихтун /БъГъО – най-голям и ТъНъ – господар/ т.е. “най-голям господар”, “по-старши господар” /До нас е достигнал израза ВЕХТ “вехти войвода”/. По право тази длъжност се е полагала на управителя на първата и централна област ЧъРъЮКъ или ЧъРъ /първият в смисъл на вожд/, който е притежавал освен общата титла КъУНъИЗъ АЙБъГъО /блестящ божествен най-голям водач/ – канас ювиги, и титлата АЙ БъГъОТъНъ ЧъРъ /най-голям божествен господар вожд/. Когато към него са се обръщали с поздрави и дарове това е звучало така – Нъ АЙБъГъОТъНъЧъРъ / на най-големия божествен господар и вожд/. И затова в “Именника”, малко известният на широката общественост текст за Навуходоносор, който се появява съвсем логично, особено ако “Именникът” е започвал с посвещение към НъАЙБъГъОТъНъЧъРъ. Този начин на колективно управление бива променен чак при Кан Кормисош, когато държавата България отвъд Дунава, прекъсва окончателно пъпната си връв с Велика България с Киевска и Волжска България.


            Един такъв “прочит” на историята може да се окаже края на “научните” теории за много племенния характер на древното българското общество. Както и при съвременните големи държави, българите са организирали държавата си на териториален – федеративен принцип, което говори за силна хомогенност на населението и за изключително развита обществена култура. Не случайно всички извори в надпревара свидетелстват за общия български език, който е в основата на тази хомогенност. Ще се огранича да приведа като илюстрация думите на утигурския вожд Сандилх за кутригурите, достигнали до нас чрез историка Менандър – “………нашите племенници, които не само говорят един и същ с нас език и са наши съжители и употребяват една и съща храна и облекло, но още са и наши сродници, макар и подвластни на други вождове”. Това напълно обяснява и невероятната способност на древните българите да изграждат големи държави на различни места по света, отдалечени на хиляди километри една от друга. В тяхното високо организирано общество се наблюдава едно изумително многообразие от институции, функции и длъжности, необходими за управлението на огромната българска държава. Явно те са били значително по-напред в цивилизационното си развитие в сравнение със заобикалящите ги племена, вкл. и на славяните. Време е вече българските официални историци да се събудят и да забележат, че дори византийските имперски хроникьори са поставяли древните българите на по-високо ниво, в сравнение със заобикалящите ги народи, както във военновременен, така и в мирновременен период. Древните българите  винаги са били генератор на прогрес и са били учители-Аскали на съседните народи на цивилизованост, грамотност и писменост. 


            Има редица свидетелства за писмеността, която древните българите са използвали в общуванията си. Въпрос само на време е те да бъдат систематизирани. Никой вече не се и осмелява да опровергава всеизвестния факт, че измислената Кирило-Методиевска графична буквена система-Кирилица(глаголица), претърпява пълен провал, а до днес ние си служим с азбуката на древните българите, въпреки че “нагаждачите” са успели да сменят дори името и на “кирилица”. Защото истината не може вечно да остане скрита от хората. Вярно, че част от буквите са синхронизирани с гръцката азбука /като гърците са взели азбуката си от финикийците, а те откъде са я взели/, но и много буквени графични знаци са допълнени. А това ни навежда на мисълта за влияние на съвсем друг вид древна писменост. Тази азбука, с която ние всеки ден си служим , сме получили в наследство не от някой друг, а от българските ни деди. Славяните също са я взели от нас.

За езика Ватан изгледайте:

 https://www.youtube.com/watch?v=tNWyUOjpCbs

а също и Това, хората не спират да се трудят:

https://www.youtube.com/watch?v=qFcVXqCpRQo



 








Гласувай:
4
1


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. iliyanv - Ай Бъ Гъзъ
09.08 07:29
Шъ ЦапНъ ВръТъ. Тъй де, дъ тъ поздравъ на прабулгаристански.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: spook134
Категория: История
Прочетен: 9713
Постинги: 19
Коментари: 26
Гласове: 32
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031